Редовният абонаментен концерт на Софийската филхармония (22 май) отново, както в последните години, бе получил и допълнителната функция на откриващ фестивала “Софийски музикални седмици”. Тази практика вече стана закономерност и донякъде започнах да разбирам това обединение. И да се примирявам с него. Достатъчно е да се проследи пътят на парите, както се казва в един филм. Диригент на концерта бе Карло Тенан, заместил отсъстващия по болест Найден Тодоров, а солисти бяха сопранът Александрина Пендачанска в Прелюд и Любовната смърт на Изолда (Вагнер) и във Финалната сцена на Саломе из едноименната опера (Рихард Щраус) и цигуларят Шломо Минц в Първи цигулков концерт на Брух. Пендачанска пя тези творби с филхармонията и преди четири години и отново бе съчетана с цигулар в концертната програма, тогава Даниел Хоуп. Диригент бе Григор Паликаров. Не разбирам защо такава певица трябва да се комбинира с друг солист. Тя има огромен репертоар, а и винаги може да се изпълни някаква пиеса само за оркестър. Солистичното съчетание в случая не бе сполучливо поради различното равнище на музициране, което показаха солистите. Или по-точно – музикалното поведение на единия солист никак не съответстваше на това на другия. Световното име Шломо Минц се представи учудващо зле в този толкова популярен и многократно свирен от него концерт. Няма да разширявам критичните си бележки, ще ги огранича само до липсата на няколко основни за музиката елементи – точна интонация, целенасочено фразиране, красив с индивидуалността си звук и подходящо емоционално изграждане, съответстващо на изискванията на стила. Никак не ми стана ясно защо публиката пренебрегна всичко това (то се чуваше, за съжаление, идеално) и изпадна в екстаз, характерен за хора, които никога не са чували добър цигулар. Беше толкова непоносимо ясно, за какво става дума, че този път не мога да имам и капка съмнение в преценката си.
Беше ми интересно да чуя отново Пендачанска в откъсите от оперите на Вагнер и Щраус, противоположни в съдържанието и характера на трагизма на Изолда и Саломе. Много съжалявам, че тя рядко се явява на българска/софийска сцена. Бе пределно изчистена интерпретация, прочит, наситен със забележителна емоционална култура. В Прелюд и Любовната смърт на Изолда (създадено от композитора съчетание, обединяващо началото и финала на операта) тя фразираше великолепно, със забележителна артикулация на словесния текст, който като всяка голяма певица бе използвала и като средство за нюансиране и за колориране на звуковата емисия. Успя да се настрои и към противоречивото партньорско поведение на Тенан. Да го преодолее. Ако не бе дразнещо, щеше да бъде забавно: в Прелюда, който е само за оркестър чух и необходимите пиано-тишини, и нюансиране на тъканта, а от момента в който започна Пендачанска и бяха произнесени първите думи от текста на Изолда (Mild und leise), и динамиката е пианисимо, Тенан сякаш се амбицира да покаже какъв мощен апарат е оркестърът. Цял оркестър не със, а срещу един глас – така горе долу звучи съкратената версия на това, което се случи – и не само във Вагнеровата пиеса, но също и в тази на Рихард Щраус. Не й върви тук на Пендачанска на диригенти, които искат да чуват повече гласа й, да го обгрижват, да мъ създават подходящата среда (подобно бе преживяването и с Паликаров преди четири години). Но въпреки това нямаше как да не прозреш, да не усетиш безспорната музикантска класа на певицата. Самата тя удържа надмощие в това нелепо състезание – силата и красотата на гласа й пробиваха с цвят, плътност и експресивност оркестровата маса. Нейната артистична логика да се довери на семантичното съдържание на словесния и музикалния текст, с което действително проби нелепото развихряне на Тенан и изгради великолепно формата, постигна настроението и за разлика от оркестъра тя непоколебимо завърши в предписаната и драматургически правилната динамика пиано (тук Вагнер и на оркестъра е предписал динамика пианисимо, но господин Тенан успя да го сведе едва едва до мецофорте. Може би партитурата му е различна от моята).
Контрастният по характер финал на Саломе певицата изгради с разнородна вокална емисия. Гласът й придоби зловеща напрегнатост без да губи ни най-малко естетическите си качества. Забележителната артистичност на Пендачанска тук бе съсредоточена предимно в нюансиращите възможности на гласа, за разлика, пак ще добавя, от Тенан. Да, сцената започва със силна динамика в оркестъра, но композиторътг е бил убеден, че тя ще бъде съобразена с възможностите на човешкия глас. Да не говорим, че няколко такта след началото на сцената, преди репликата на Саломе “Ja, ich will ihn jetzt küssen deinen Mund Jochanaan” указанията за оркестъра в партитурата са molto diminuendo до пианисимо, което изобщо не бе спазено. Не разбирам този диригентски похват – никак не е трудно да се досетиш, че този огромен оркестър трябва да чува певицата, за което всеки професионалист на пулта има грижата. Пендачанска съумя великолепно, без да форсира да се възползва от теситурните възможности на фактурата и да изгради тази невероятна и може би единствена по рода си сцена в оперната литература. Тя фразира стилово, подчертава с всеки щрих, но с мярка, ужасяващия характер на монолога на героинята, възползва се от указаните тенути в повтарящите се тонове, за да изведе анормалността в поведението на Саломе, а всяка височина внушаваше екстатичната налудност на сцената. Великолепна вокална актриса е Пендачанска и всяко нейно изпълнение ме убеждава, че тя непрекъснато търси допълнителните възможности в музикалния текст, които разкрива със забележителна култура и с вкус. Продължава да има впечатляващ глас на такова равнище, че идеите й за напускане, които чух и прочетох произнесени от нея ми се струват кощунствени. Надявам се да размисли. А на по-любознателните меломани препоръчвам да потърсят в Medici Tv документалния филм на Найо Тицин Unveiling Salome (Да разбулиш Саломе), с който ще могат да проследят основни моменти от философията върху изграждането на образа от Александрина.